вторник, 20 юли 2010 г.

The way he made her feel - Buenos Aires, Dangerous Tour




http://www.michaeljackson.com/hk/node/303405#comment-770347

"Здравейте!
Аз съм едно от момичетата, качили се на сцената при Майкъл в далечната 1993 г. Ще пропусна подробностите за това как се сдобих с билети, как отидох на стадиона и каква беше атмосферата … това не е толкова интересно и избледнява пред истински важния момент. Моментът, в който той протегна ръка към мен и аз се озовах на сцената. Все едно всички останали изчезнаха, сякаш аз и Майкъл бяхме единствените живи хора не само на това място, но и на цялото земно кълбо. Тогава бях на 21 и не може да се каже, че чувствата ми към него са били несериозно тийнейджърско увлечение. Аз бях една млада жена, която знаеше точно какво чувства и мога да кажа, че бях дълбоко влюбена в него. Обичах го толкова силно и страстно, толкова нежно и чисто. По мое мнение той беше, и все още е, най-красивото човешко същество на света, не само на външен вид, но и отвътре. Бях толкова влюбена в него, че ми липсваше дори без да го познавам и мечтаех (или сънувах) за целувката и докосването му все едно съм ги изпитвала на живо. Но … аз наистина го целувах, и галех, и прегръщах толкова много пъти в мислите си. И може би именно затова, когато ми се случи наистина, усещането ми се стори толкова познато.
Когато пое ръката ми в своята през онази вечер на сцената, всичките ми емоции, трепети и страхове изчезнаха и единственото, което чувствах, бе топлина и спокойствие. Почувствах се така, сякаш най-после съм открила мястото си на тази земя, сякаш се прибирах у дома след много дълго пътуване. Усещах, че мястото ми е точно там – до него, уловила ръката му. Никога не забравих и най-дребните детайли от няколкото минути, прекарани с него. Все още усещам мекотата на кожата му. От момента, в който той пое ръката ми до мига, в който се озовах в най-топлата прегръдка на света, ми се стори най-дългата секунда през целия ми живот. Беше като в забавен кадър, имах време да видя всичките му черти до най-дребните детайли, видях собственото си отражение в кристалната яснота на очите му, видях как вдишваше и издишваше въздух, видях ситните капчици пот по челото му. Боже мой, той беше просто съвършен. Самият миг беше съвършен. Чувствах се като част от картина, чувствах, че имам цялото време на света, за да гледам в очите му и да откривам всичко онова, което е скрито там.
Но силата на прегръдката му сякаш ме пробуди, започнах да чувам гласа му, докато ме прегръщаше. Пееше в ухото ми, но аз на практика не чувах думите. Чувах единствено ангелския му глас и си спомням, че бях насочила цялото си внимание към топлината на дъха му, който галеше ухото и бузата ми. После притиснах лицето си до неговото, защото изпитах нужда да почувствам кожата му и … о, тя беше толкова мека и топла, а косата му галеше лицето ми. Зарових нос в шията му и цял живот ще си спомням аромата на кожата му. Никога повече не усетих подобно ухание – нито на парфюм, нито на нечия друга кожа. Години наред обикалях много магазини за парфюми, опитвайки се да открия онзи аромат, но така и не успях. Нали казват, че парфюмите ухаят различно върху различните хора – в зависимост от кожата и температурата на тялото. За мен това беше уханието на Рая.
Предполагам се сещате, че гледах видеозаписа от излизането ми на сцената хиляди пъти. Видях, че съм се поклащала като в танц и съм се усмихвала през сълзи, но ще ви кажа съвсем откровено, че нямам никакъв спомен да съм се движила. Изобщо. За мен онзи момент е напълно застинал, изпълнен с тишина и романтика и много, много нежност. Чувствах се така, сякаш сме двама любовници, които току-що са се любили и просто си лежат в леглото, прегръщат се и се гледат в очите.
Целунах Майкъл по бузата и по ръката, докато галеше лицето ми, целунах и шията му. Абсолютно убедена съм, че целуването на мъж по шията е нещо много интимно и секси и цялата треперех. Мога да се закълна, че и той също. И точно в този момент полудях и се опитах да го целуна по устните и независимо от това дали другите ми вярват или не, ние наистина се целунахме. Целувката ми го изненада и отначало той нежно се опита да ме отблъсне, но аз го прегърнах и го погледнах през сълзи в очите. Той също ме погледна и точно тогава отвърна на целувката ми с толкова много любов.
Никога няма да забравя колко меки бяха устните му, но някак хладни или може би са ми се сторили хладни в сравнение с горещия му дъх. Той пое с уста долната ми устна и лекичко я гризна и останахме така няколко секунди, с долепени устни и аз прожепнах: „Обичам те, Майкъл!”, а той прошепна в ухото ми „Аз те обичам повече”, но сложи ударението на „те” (you), сякаш искаше ми даде да разбера, че наистина чувства това, което казва, че наистина изпитва това чувство към мен, а не го казва просто като клише. После ме притисна много силно към себе си в продължение на няколко секунди, аз също го прегърнах. Усещах, че никой от двама ни не иска да пуска другия. Но тогава дойде охраната и ме издърпаха. Мога да се закълна, че той не го е искал, не е викал охраната, нямаше как да им даде знак, защото и двете му ръце ме прегръщаха и ме гледаше право в очите, така че не би могъл да им намигне или нещо такова.
Според мен някой зад кулисите е забелязал, че Майкъл е изгубил представа за времето и че този момент продължава твърде дълго, затова за изпратили охраната. Помня, че когато бодигардът ме хвана, аз се притиснах здраво към Майкъл и той направи същото и вместо да ме отблъсна, ме прегърна още по-силно. В този миг осъзнах, че независимо какво ще се случи оттук нататък, без значение какво мислят хората, аз и Майкъл наистина преживяхме момент на споделена интимност там, на сцената, и бяхме влюбени пред очите на хиляди хора.
След като се върнах на мястото си в публиката, настана истинска лудница, всички искаха да ме пипнат, дърпаха ме напред-назад, задаваха ми всякакви въпроси, една не разкъсаха дрехите ми, истинска лудост, но на мен ми беше все едно. Не обръщах никакво внимание дори на приятелите си. Гледах единствено Майкъл, търсех погледа му и – повярвайте ми – открих го. Гледаше ме в публиката, докато довършваше песента си. Погледите ни се срещнаха и това беше едно вълшебно преживяване. От очите ми капеха сълзи, а неговите също бяха насълзени. Усещах такава болка, сякаш сърцето ми беше разкъсано на малки парченца, все едно се бях разделила с любимия си след седемгодишна връзка. А всъщност бях прекарала едва три минути в прегръдките му. Изпитвах огромна болка, защото осъзнавах, че това е невъзможна любов. Тези три минути бяха най-силното преживяване за мен през целия ми живот и до ден днешен, но историята свърши дотам. Знам, че и той е изпитал същото, но той беше Бог, а аз – простосмъртна и не ни беше писано да сме заедно.
Той довърши песента (по ирония на съдбата – „Тя напусна живота ми” She’s out of my life”) в сълзи, остана на сцената още няколко секунди, вперил поглед в мен и после изчезна. Върна се след няколко минути и продължи концерта. Останах до края, разбира се, но вече не можех да се наслаждавам на изпълненията. Изпитвах огромна болка.
В дните след концерта споделих с няколко мои приятели всичко това, което пиша в момента, но никой не ми вярваше и никой не ме разбираше. Мислеха, че си измислям за целувката, казваха, че съм закривала лицата ни с длани, за да създам илюзията, че сме се целували, че той правел това по сценарий и вероятно е имал таен знак, с който е известил охраната кога да дойдат, че сълзите в края на песента също били по сценарий. Просто изпълнявал роля, защото освен добър певец, той е и добър актьор. Смятаха, че само ми се е сторило, че ме е гледал от сцената и т.н. Не ги обвинявах, че не ми вярват, но просто спрях да разказвам тази история на когото и да било. Когато някой ме питаше, казвах само, че е било страхотно, че се чувствам късметлийка, че той е бил много мил с мен и толкова. Запазих този момент само за себе си, защото смятах, че така е трябвало да бъде – един личен момент между мен и него.

Обичала съм го дълбоко цял живот и ще го обичам докато затворя очи завинаги. И все пак, нека ви припомня, не казвам, че го обичам като спомен, като идол или като краля на попа … Обичам го силно като мой любим, липсва ми през всяка секунда от живота ми, тревожила съм се за него, когато е бил болен, страдала съм за него, когато е имал проблеми, ревнувах го, когато се ожени, бях щастлива, когато децата му се родиха, плакала съм и съм се смяла с него … а сега, когато го няма, съм съсипана от мъка. Не мога да спя, не мога да ям, не мога да спра да плача, не мога да спра да се обвинявам – себе си и всички останали – че не направихме нищо, за да му помогнем. Приех го за даденост, в онзи момент на сцената, когато се погледнахме в очите, си позволих да вярвам, че той е Бог и няма смисъл да му пиша писмо или да се опитвам да се срещна с него отново. И сега толкова много съжалявам, може би е било възможно да му помогна, може би е искал да знае, че е обичан и че не е сам.
Вече съм на 38 и съм омъжена. И макар че не съм го казвала на съпруга си, той знае, че никога не съм го обичала така, както обичам Майкъл. Няма да се случи и в бъдеще. Виждал ме е много пъти как гледам записа от концерта и плача. Но той знае, че обичам и него, че ценя брака ни и семейството ни и дори не се подразни, когато кръстих сина ни Майкъл. Малкият Майкъл е вече на 10 и знае, разбира се, че е кръстен на великия Майкъл Джексън. Отделих достатъчно внимание да го запозная с постиженията му и сега той също го обича. Слуша музиката му, гледа видеоклиповете му и винаги говори за него с огромно възхищение. Разказах му за живота на Майкъл, за състрадателната му душа, за благотворителната му дейност, за любовта му към хората, животните и природата, за това как обръща и другата си буза към онези, които го нараняват и никога не е търсил отмъщение. Уча сина си да бъде добър, грижовен, обичлив и щедър човек. И вярвам, че това ще накара Майкъл да се усмихне от небето, където е в момента.
Не ми беше лесно да ви разкажа тази история, но минаха цели 16 години откакто я разказах за последно и сега, когато него вече го няма, изпитах нужда да я споделя още веднъж. Чувствам спокойствие при мисълта, че двамата преживяхме един безценен момент, който грижливо пазя в себе си. Знам, че той е изпитал същото и също като мен е запазил този спомен. Обичала съм го цял живот и винаги ще го обичам. Вярвам, че дори и за няколко минути, той също ме обичаше.
Благодаря ви, че ми дадохте възможност да разкажа, и нека Бог благослови нежната му душа! Обичам те, Майкъл, завинаги!"

събота, 10 юли 2010 г.

MTV Video Music Awards 2009 - Madonna's speech about Michael Jackson



MTV Video Music Awards 2009 - Madonna's speech about Michael Jackson

"Майкъл Джаксън е роден през август, 1958. Аз също. Майкъл Джаксън е израснал в покрайнините на Средния Запад. Аз също. Майкъл Джаксън има осем братя и сестри. Аз също. На 6 години Майкъл Джаксън вече е суперзвезда и вероятно най-обичаното дете на света. На 6 години аз загубих майка си. Мисля, че той е изтеглил късата клечка от жребия.

Аз никога не съм имала майка, но той никога не е имал детство. А когато нещо ти липсва, ставаш като обсебен от него. Прекарах детството си в търсене на „майки”, които да заместят моята; понякога успявах. Но как да преоткриеш детството си, когато през целия ти живот светът те гледа като под лупа?

Няма съмнение, че Майкъл Джаксън беше един от най-великите таланти на света … Че когато на крехките си 8 години запееше, успяваше да сграбчи сърцето ти с думите си като зрял възрастен. … Че начинът, по който танцуваше, бе комбинация от изяществото на Фред Астер и мощта от юмрука на Мохамед Али … Че музиката му притежаваше допълнителен слой от необяснима магия, която не просто събуждаше у хората желание да танцуват, а ги караше да вярват, че могат да летят, да се осмелят да мечтаят, да бъдат всичко, което поискат. Така правят героите. А Майкъл Джаксън беше герой.

Той пълнеше стадиони по цял свят, продаваше стотици милиони копия от албуми, вечеряше с премиери и президенти. В него се влюбваха момичета, в него се влюбваха момчета, всички искаха да танцуват като него. Изглеждаше неземен, като от друг свят, но в същото време беше и човешко същество. И като повечето изпълнители, беше срамежлив и много уязвим.

Не мога да кажа, че сме били големи приятели, но през 1991 реших, че искам да го опозная. Поканих го на вечеря. Казах: „Аз черпя, аз ще шофирам, ще бъдем само двамата.” Той се съгласи и пристигна вкъщи без охрана. Отидохме до ресторанта с моята кола. Беше тъмно, но той не сваляше слънчевите си очила. Казах: „Майкъл, чувствам се така, сякаш говоря на лимузина. Мислиш ли, че би могъл да свалиш очилата, за да видя очите ти?” Той замълча малко, после хвърли очилата през прозореца, погледна ме усмихнат, намигна ми и каза: „Сега виждаш ли ме? Така по-добре ли е?”

В този момент съзрях както уязвимостта му, така и чара му. По време на вечерята упорито се мъчех да го накарам да хапне пържени картофи, да пие вино, да си поръча десерт и да ругае – неща, които той като че ли никога не си позволяваше. По-късно отидохме вкъщи да гледаме филм. Седнахме на дивана като две малки деца и някъде по средата на филма ръката му се протегна и улови моята. Усетих, че му е нужно по-скоро приятелство, отколкото романтика и с радост му се подчиних. В онзи момент той не се чувстваше като суперзвезда, а като човешко същество. Излязохме заедно още няколко пъти и после, по една или друга причина, пътищата ни се разделиха. След това ловът на вещици започна отново и около Майкъл започнаха да никнат негативни истории една след друга. Усещах болката му. Знам какво е да вървиш по улицата и да се чувстваш така, сякаш целият свят се е обърнал срещу теб. Знам какво е да се чувстваш безпомощен и неспособен да се защитиш, защото крясъците на линчуващата тълпа са толкова силни и ти си убеден, че гласът ти никога няма да бъде чут.

Но аз имах детство. Имах възможност да правя грешки и да търся и откривам собствения си път в живота далеч от светлините на прожекторите. Когато чух, че Майкъл е починал, бях в Лондон; няколко дни преди началото на турнето ми. Майкъл трябваше да направи концерт на същото място една седмица след мен. Единственото нещо, за което можех да мисля тогава, беше че съм го изоставила. Че изпуснахме от поглед това великолепно създание, което преди време подпали света, и си позволихме да го загубим. Докато той се опитваше да създаде семейство и да възстанови кариерата си, всички ние бяхме заети да го осъждаме. Повечето от нас му обърнаха гръб.

В отчаян опит да задържа спомена за него, влязох в интернет да гледам стари негови клипове, в които танцува и пее по телевизията и на сцената и си казах „Боже мой, беше толкова уникален, толкова оригинален, толкова изключителен. Никога вече няма да има друг като него”. Той беше Крал. Но освен това беше и човешко същество … уви, ние всички също сме хора и понякога се налага да загубим нещо, преди да успеем истински да го оценим. Искам да завърша малко по-оптимистично и да кажа, че моите синове – на 9 и на 4 години – са обсебени от Майкъл Джаксън. Непрекъснато имитират лунната походка и се хващат за чатала. Изглежда че цяло едно ново поколение деца е открило гения му и го съживява отново. Надявам се, че където и да е Майкъл сега, се усмихва на всичко това.

Да, да, Майкъл Джаксън беше човешко същество, но по дяволите, той беше крал. Да живее Кралят!"


събота, 3 юли 2010 г.

"Истината ..." - Стоян Стоянов







"Истината за Джаксън излезе наяве"
Вторник, 02 Февруари 2010 12:10 Стоян Стоянов
http://filmche.net/

http://filmche.net/index.php?option=com_content&view=article&id=1053:istinata-za-jackson-izleze-nayave&catid=46:publikacii&Itemid=77

"Близо десетилетие медиите ни представяха изкривен образ на Майкъл Джаксън. Подиграваха се на ексцентричните му прищевки, бомбардираха го със смехотворни обвинения, излагаха го по първите страници сякаш е звезда, но от цирк с изроди. Покрай мащабната антикампания светът сякаш забрави защо Кралят на поп музиката бе най-известният жив човек на земята (пише го в учебниците по история за 10 клас).

В основата на всичко стои думата ТАЛАНТ. Майкъл бе най-талантливият изпълнител, най-добрият танцьор и най-смелият новатор в света на поп културата.

През 80-те и 90-те години на миналия век той спираше дъха ни с визуални и музикални послания отвъд границите на въображението. Щом започнеше да се движи – сякаш преодоляваше законите на гравитацията, а щом запееше… светът се превръщаше в едно по-добро място. Кралят бе първата звезда, която обедини цялото земно кълбо. Пълнеше стадиони на пет континента и омагьосваше зрителите с нечовешкия си талант.

В началото на 2009 г. Майкъл ни покани да участваме в последното му приключение. Обеща да ни заведе на места, на които не сме били и да ни покаже невиждан талант. Каза, че ще ни предаде важно послание и че ще ни върне любовта, с която сме го дарявали през годините. Дори смъртта не успя да провали плановете на легендата. Обещанията му достигат до нас на един малък диск, който може да бъде закупен с вестник „Труд” от 3 февруари.

Без съмнение “THIS IS IT” щеше да бъде най-грандиозното шоу, което светът някога е виждал. Има обаче нещо по-важно от визуалните ефекти, кристалните костюми, триизмерните клипове и продадените за четири часа 50 концерта. Без цялата суета по-лесно можем да видим истинския Майкъл Джаксън, който ни допусна до място, на което никой не беше стъпвал. Позволи ни да го видим как подготвя голямото си завръщане. Лишени от излишния блясък на мултимилионната продукция – личността и талантът на Краля блестят по-силно от диамантите по емблематичната му ръкавица. Виждали сме звездата, но колко пъти сме срещали твореца Майкъл Джаксън?

Кралят не се нуждае от милиони долари, за да ни покаже таланта си. Не му трябват сложни думи, за да ни накара да усетим проблемите на света. Вгледайте се в детайлите от документалния филм и усетете с каква нежност и деликатност работи една истинска легенда.

Непредубедените критици са единодушни, че дори да не си фен на Джаксън е лесно да оцениш таланта му. Джеймс Плат от DVDTOWN.com пише, че репетициите на Майкъл са по-добри от концертите на която и да е друга звезда. Най-известният филмов критик в света Роджър Еберт от Chicago Sun-Times оценява “THIS IS IT” с пълна шестица и казва: „Не беше това, което очаквах. Не видях болен и дрогиран човек, насилващ себе си с изтощителни репетиции. Видях душа обладана от музика… Без да повиши глас, без да покаже гняв, винаги мил и вежлив към екипа си, Майкъл ръководеше нежно продукцията. Той поправяше продължителността на изпълненията, определяше комуникационните знаци, говореше за детайли около музиката и танца. Гледайки го винаги от дистанция, аз мислех, че изпълнителят е продукт на цяла индустрия от специалисти. Тук обаче виждаме, че той е истинският творец в собственото си шоу”.

Ето така трябва да запомним Майкъл Джаксън. И сякаш чудото се случи. След премиерата на “THIS IS IT” всички слухове за здравословното му и психическо състояние изчезнаха. Този път истината успя да победи чрез документалното кино. Вярно е – когато фактите говорят и боговете мълчат. За нас си остава срамът, че десетилетия наред занимавахме това невероятно същество с глупости, вместо просто да го оставим да твори и да ни радва."


Ревюто на Филмче.нет:
http://filmche.net/index.php?option=com_content&view=article&id=821:tova-e-to-da-pochuvstvash-kralya-lichno&catid=46:publikacii&Itemid=77

"Майкъл Джексън не е поп крал, той е поп Господ" - Константин Вълков





"Майкъл Джексън не е поп крал, той е поп Господ"

Константин Вълков
29 юни 2009

http://zar.bg/view_article.php?article_id=4582
http://zar.bg/view_article.php?article_id=9232


"По някаква странна причина аз имам любими песни, а не изпълнители. Много, много рядко съм попадал в капана на идолопоклонничеството – слушал съм огромно количество музика, но почти никога не съм събирал сувенири, оригинални дискове, плочи, касетки, малки артефакти, книги или пък съм заучавал автобиографични данни за даден изпълнител. Вълнувал съм се от музиката и не чак толкова от личния живот на музикантите.

Някак не мога да разбера как така ще слушам Human Nature на Майкъл Джексън и в същото време ще следя колонките за него в жълтите вестници. Това не ме е интересувало и продължава да не възбужда интереса ми. Дори бях загубил нишката има ли деца, няма ли, колко са те. С Майкъл Джексън това остава на заден план, защото Кралят на попа, който всъщност е Музикалният Господ на света, направи всичко, което е възможно да се направи в музиката и нито една папараци-снимка не може да отклони вниманието от музиката му.

А музиката на Джексън е най-хубавата, правена някога, и никой не може да ме убеди в противното. По принцип музиката заема огромна част от живота ми и смея да твърдя, че имам музикално ухо, което безпогрешно различава хубавата от лошата. Имам много правилни музикални открития и нито едно грешно – знам, че изглежда нахално, но е така. Готов съм да споря с часове защо дадена песен е по-хубава от друга. Готов съм и да слушам музика с часове, без да спирам. И колкото и неочаквано да звучи, може би точно Майкъл Джексън е този, който съм слушал най-много.

Обичам да споря и за музиката на Майкъл Джексън. Вярвам, че има песни, които могат да ти подскажат дали човекът отсреща разбира от музика или не. Много е забавно – в един албум от 9-10 песни винаги има някои, които са по-различни, които са истинските шедьоври. Ако човекът ги открие, значи е в час с нещата. Правил съм си този експеримент. Някои са откривали великите песни на Джексън, други твърдят, че Black & White е велика. А тя не е.

С часове мога да ви пускам любима музика, независимо дали става дума за Елвис, Чет Бейкър, Лиза Стенсфийлд или Дюран Дюран. Мога да избера по един хит от всеки и да зачеркна останалото творчество. Мога да споря разпалено за добрите и лошите им песни. Но има само един изпълнител, който не мога да смесвам с други и който винаги съм слушал повече. Има само една музикална икона, която може да бъде слушана с часове и не бива да бъде забърквана в други музикални компилации. И това е Майкъл Джексън.

Впрочем, навсякъде има по един велик, независимо дали става дума за музика, кино, физика, химия… Винаги има един, който се отличава от останалите и който няма да се повтори. Той/тя се появява, бум-бум, обърква представите, и после изчезва. Лепват определения като "икона", "гений", "идол" и т. н., но той/тя просто няма да се повтори. Появява се веднъж и никога повече.

В света на музиката, това е Майкъл Джаксън.

Не бих повярвал, че има човек, който да не е попадал в музикалния капан на Майкъл Джексън. Ако има такъв, той или не обича музиката, или не я разбира, или просто живее скучен живот. Независимо дали слушаш Берлиоз или Ерика Баду, не мога да си представя, че не си оставал сам със себе си, със слушалки, в тъмна стая и не си пускал албума Thriller. Ако не си го правил, значи музиката не те вълнува. Ако си го правил, продължавай да го правиш.

Не бих приел, ако имаш дългосвирещи плочи на Балкантон и нямаш Thriller. Не мога да си представя, че не си записвал касетки с Thriller и не си ги слушал като малък, голям или стар. Не мога да приема, че нямаш любима песен от Thriller или такава, която не ти харесва.

Въобще не ме интересува неговият окапал нос, променен цвят на кожата или връзки с малки деца. Подминавал съм с абсолютно безразличие жълтите информации за Майкъл Джексън и ще продължавам да го правя. Те нямат абсолютно никакво значение. Не бих си позволил нито за миг да говоря за тях, особено когато по света има хора, които ще го запомнят с това. С лицето, очилата, чадъра, дългата коса.

Майкъл Джексън не трябва да бъде запомнян с това. Затова пускайте на децата и приятелите си Thriller и обяснявайте, че ако има Музикален Господ, той се казва Майкъл Джексън и ако има само един албум, който трябва да притежават, това е Thriller.

Те никога няма да имат по-пълни музикални минути от тези, в които остават насаме с Thriller. Това е албум, който слушаш рано сутрин или късно вечер. В него има точно девет песни, нито една повече, което на пръв поглед изненадва – в онези години Джексън имал премного материал, но продуцентът Куинси Джоунс бил сигурен, че в Thriller трябва да има само номер 1 хитове. Както и става.

Поръчайте си оригинално, ремастерирано издание на Thriller, което се появи наскоро, във връзка с 25-годишнината от първото излизане на албума. Едва ли някога ще чуете такова музикално съвършенство. Ако поп-музиката трябва да бъде определена в тълковен речник, там трябва да пише Thriller. Защото това е най-великият албум на всички времена от Музикалния Господ Майкъл Джексън."