Анжелика Хюстън:
Запознах се с Майкъл през първия ден от репетициите (Captain EO, 3D филма на Франсис Форд Копола, показван в увеселителните паркове „Дисни”) и бях изумена – макар че познавах образа му много добре, разбира се – от това колко невероятно сладък, и скромен, и невинен всъщност е той. И крехък. На живо имаш чувството, че е едва ли не чуплив. Но после, когато започне да работи, се случва нещо: сърцето ти започва да бие ускорено, а косъмчетата по ръцете и тила ти настръхват, защото той буквално те оставя без дъх. Според мен той беше най-наелектризиращият изпълнител, когото някога съм виждала.
Мисля, че на Майкъл му бе много трудно да изразява гнева си. Той беше един от най-учтивите хора, които някога съм срещала през живота си. Никога не съм чувала Майкъл да ругае, дори когато е бил ядосан. Той имаше най-прекрасните обноски на света. И мисля, че музиката наистина беше единственият начин, чрез който той даваше израз на страстта си, без никакви задръжки. Това беше нещо колосално. Той сякаш гореше на сцената – никога не съм виждала подобен талант. Аз всъщност смятам, че у Майкъл до голяма степен имаше нещо, което не беше от този свят. Той притежаваше талант, какъвто не съм срещала никога досега, а аз съм гледала изпълненията на не един или двама изключителни артисти. Той често биваше погрешно разбиран. Никога не съм вярвала на обвиненията и намеците, отправяни към него. Преди около месец обядвахме заедно и той ми разказа за това свое изпитание. Чувстваше се като изцеден. Каза, че те искали кръв. Стана ми много мъчно за него, усещах, че сърцето му е разбито след всичко, което му бяха сторили. Той беше метеор: пламъкът му горя изключително ярко; не задълго, но много мощно.
Lenny Kravitz:
Гледах Jackson 5 на Madison Square Garden и това беше първият концерт през живота ми. Те носеха онези тесни панталони и ботуши до коленете. И аз нахлузвах чифт галоши и започвах да танцувам във всекидневната и си представях, че съм Майкъл Джексън.
Срещнахме се преди няколко години и решихме да влезем заедно в звукозаписното студио. Бях написал песен за него и всъщност я бях продуцирал преди той да се появи. Изсвирих всички инструменти, подготвих я. Записвахме в старото студио на Марвин Гей, на Сънсет Булевард. Направихме неговите вокали за около три дни. Той беше много забавен. Стоя (в студиото) часове наред. Сядахме на едни малки табуретки, хапвахме заедно и разговаряхме. Именно там ми се удаде възможност да го опозная истински.
Децата му бяха с него. Държаха се изключително възпитано. Аз съм израснал в семейство със старомодни традиции, където уважението се ценеше най-много от всичко. И тези деца бяха точно такива, изпълнени с уважение, но без да са като роботи. Много сладки. Нарисуваха рисунки за мен и ги подписаха. Цял ден твориха изкуство, докато ние работихме. Дъщеря ми Зои също беше там. Събрахме се всички заедно. Свирихме, рисувахме, говорихме, хапвахме, смяхме се. Той се отнасяше с огромно уважение към готвача, към инженерите, към мен, към децата – държеше се еднакво добре с всички.
Бях в Глазгоу, тъкмо слизах от сцената, преди да ме извикат на бис, когато чух новината. Върнах се обратно на сцената и изпълних последните две песни. Когато слязох, съобщиха, че е починал. Да слезеш от сцената, когато все още си във върховата емоция на изпълнението и да чуеш тази новина, и тепърва да започнеш да я осъзнаваш – трудно беше. Слязох от сцената, седнах веднага на компютъра и си пуснах песента, която бяхме направили заедно. Тя бе за неговия живот, за това къде е бил (през какво е преминал). Една песен за успеха.
Доналд Тръмп:
Той беше мой много добър приятел. Беше удивителен човек, но отвъд всичко останало – той беше най-великият изпълнител, когото съм познавал. Той притежаваше магия. Той беше гений. Освен това беше и много добър човек, а когато го опознаеш, осъзнаваш колко умен е всъщност. Беше брилянтен. Веднъж бяхме в „Тръмп Тадж Махал” в Атлантик Сити. Събра се тълпа от хиляди хора, които буквално започнаха да ни мачкат. Имахме 20 бодигарда, но ситуацията стана много опасна. Той се свлече на колене и започна да пълзи към изхода. Направи го толкова естествено, помислих си, че е паднал. И му казвам: „Майкъл, винаги ли е така при теб?” А той: „Да, но това е нищо. В Япония е много по-зле”.
Майкъл не беше същият Майкъл през последните 10 години. Не беше добре. Имаше много проблеми, много трудности. Но когато беше в разцвета си – никога не е имало друг като него. Животът му беше по-различен от този на всички хора, които някога съм познавал. Но той преживя едни много тежки 10 години. Чувстваше се неловко (срамуваше се) от онова, което му се случваше. Но той няма да бъде запомнен с последните 10 години от живота си; ще бъде запомнен с първите 35.
Ice-T:
Срещал съм го веднъж. Той беше в Ню Йорк, в студиото на Сони и снимаше видео, а аз бях там с една от моите групи. Казаха ми, че Майкъл Джексън иска да се срещне с мен. Отидох зад кулисите; той седеше между две жени, здрависа се с мен, беше супер. За човек от ранга на Майкъл Джексън – дори и през ум не ти минава, че той може да знае за съществуването ти. Имам предвид, аз съм рапър и той си е казал: „Ice-T е тук. Бих искал да се запозная с Ice-T." Здрависах се с него, страхотен момент. Един от приятелите ми каза: „Няма значение колко си корав, ако ще и най-големият гангстер да си, ако си на първия ред на концерт на Майкъл Джексън, той ще те накара да виеш като кучка”. Това си е голям комплимент от неговата уста.
В крайна сметка, аз ще го запомня с това, че беше оригинален. Ето това е, което не може да му се отрече на Майкъл Джексън – няма как да кажеш, че нещо негово е взето от някой друг. Всичко е 100% оригинално. Всички нови хора, които го имитират – като хлапето от 'N Sync [Justin Timberlake] — Те знаят, че копират Майкъл Джексън.
http://www.time.com/time/specials/packages/completelist/0,29569,1907409,00.html
Kenny Ortega:
Бях с Майкъл в Източна Европа и когато слязохме от самолета, той ме попита: „В хотела ли ще отидеш или ще дойдеш с мен в едно сиропиталище?” Вместо да се прибере в хотела, той предпочиташе да отиде в сиропиталище. Помня, че когато влезе в този приют, той вървеше и се оглеждаше съвсем спокойно. Организаторите (на концерта) също бяха там; условията, в които живееха децата, бяха много лоши. Видях го да шепне нещо на някого, после да шепне нещо на другиго, разхождаше се, обръщаше внимание на децата. И по-късно разбрах какво е шепнел: „Това сиропиталище трябва да се преобрази, тук ще има нови легла, нови чаршафи, ще се назначат още хора, които да се грижат за децата. И това трябва да стане до утре, иначе няма да изляза на сцената”. Видях как този човек (Майкъл) влезе в едно румънско сиропиталище и го преобрази за 24 часа ... още едно нещо, което винаги ще си спомням за него. Този човек имаше по-голямо сърце от всеки друг и наистина, наистина бе загрижен за хората и най-вече за децата. Това беше част от неговата мисия. По време на турне той винаги искаше да знае какво може да направи за всяко едно място, така че когато си тръгваше, той оставяше това място в по-добро състояние ... за колко други хора би могло да се каже това?
Paul McCartney:
На Коледа, през 1981, ако не се лъжа, около 10 сутринта телефонът вкъщи звънна. Някакъв глас шепне: „Господин Макартни, бихте ли искал да чуете някои от моите песни?” Подразних се, не познавах човека лично, затова му казах – ако искаш да ми изпратиш някакви записи, просто го направи. Той продължи, очевидно притеснен: „Сър, аз съм Майкъл Джаксън, не ме ли познахте?” В този ден се роди едно страхотно приятелство. Животът на Майкъл беше музика. Той не ходеше, той танцуваше. Той никога не говореше, той пееше. Съветите му към музикантите не бяха технически, а поетични. Като например: „Когато вземаш тази нота на пианото, не бъди рязък, изсвири я така, сякаш пред себе си виждаш най-красивия залез. И ще видиш, че ще прозвучи съвършено различно”
http://www.thesilencedtruth.com/index.php?option=com_content&view=article&id=191&Itemid=83
Мери Джей Блайдж:
(списание "Ролинг Стоун", 2002)
Боже мой! Преди време си мислех - някой ден ще се омъжа за този човек. Знам, че има много хора, които обичат Майкъл Джексън. Но не мисля, че са го обичали колкото мен. Помня, че когато даваха Jackson 5 по телевизията, започвах да плача, щом предаването свършеше. Той беше толкова наелектризиращ и красив, беше просто ...всичко. Той беше мечтаният съпруг за всяка жена на света.
Ейми Уайнхаус:
(The Guardian, 2004)
Така и не успях да реша какво точно искам - да бъда Майкъл Джексън или да се омъжа за него. Изобщо не ми пука какво говорят хората за него, защото той е fucking genius. Това е, точка по въпроса!
Мисля, че на Майкъл му бе много трудно да изразява гнева си. Той беше един от най-учтивите хора, които някога съм срещала през живота си. Никога не съм чувала Майкъл да ругае, дори когато е бил ядосан. Той имаше най-прекрасните обноски на света. И мисля, че музиката наистина беше единственият начин, чрез който той даваше израз на страстта си, без никакви задръжки. Това беше нещо колосално. Той сякаш гореше на сцената – никога не съм виждала подобен талант. Аз всъщност смятам, че у Майкъл до голяма степен имаше нещо, което не беше от този свят. Той притежаваше талант, какъвто не съм срещала никога досега, а аз съм гледала изпълненията на не един или двама изключителни артисти. Той често биваше погрешно разбиран. Никога не съм вярвала на обвиненията и намеците, отправяни към него. Преди около месец обядвахме заедно и той ми разказа за това свое изпитание. Чувстваше се като изцеден. Каза, че те искали кръв. Стана ми много мъчно за него, усещах, че сърцето му е разбито след всичко, което му бяха сторили. Той беше метеор: пламъкът му горя изключително ярко; не задълго, но много мощно.
Lenny Kravitz:
Гледах Jackson 5 на Madison Square Garden и това беше първият концерт през живота ми. Те носеха онези тесни панталони и ботуши до коленете. И аз нахлузвах чифт галоши и започвах да танцувам във всекидневната и си представях, че съм Майкъл Джексън.
Срещнахме се преди няколко години и решихме да влезем заедно в звукозаписното студио. Бях написал песен за него и всъщност я бях продуцирал преди той да се появи. Изсвирих всички инструменти, подготвих я. Записвахме в старото студио на Марвин Гей, на Сънсет Булевард. Направихме неговите вокали за около три дни. Той беше много забавен. Стоя (в студиото) часове наред. Сядахме на едни малки табуретки, хапвахме заедно и разговаряхме. Именно там ми се удаде възможност да го опозная истински.
Децата му бяха с него. Държаха се изключително възпитано. Аз съм израснал в семейство със старомодни традиции, където уважението се ценеше най-много от всичко. И тези деца бяха точно такива, изпълнени с уважение, но без да са като роботи. Много сладки. Нарисуваха рисунки за мен и ги подписаха. Цял ден твориха изкуство, докато ние работихме. Дъщеря ми Зои също беше там. Събрахме се всички заедно. Свирихме, рисувахме, говорихме, хапвахме, смяхме се. Той се отнасяше с огромно уважение към готвача, към инженерите, към мен, към децата – държеше се еднакво добре с всички.
Бях в Глазгоу, тъкмо слизах от сцената, преди да ме извикат на бис, когато чух новината. Върнах се обратно на сцената и изпълних последните две песни. Когато слязох, съобщиха, че е починал. Да слезеш от сцената, когато все още си във върховата емоция на изпълнението и да чуеш тази новина, и тепърва да започнеш да я осъзнаваш – трудно беше. Слязох от сцената, седнах веднага на компютъра и си пуснах песента, която бяхме направили заедно. Тя бе за неговия живот, за това къде е бил (през какво е преминал). Една песен за успеха.
Доналд Тръмп:
Той беше мой много добър приятел. Беше удивителен човек, но отвъд всичко останало – той беше най-великият изпълнител, когото съм познавал. Той притежаваше магия. Той беше гений. Освен това беше и много добър човек, а когато го опознаеш, осъзнаваш колко умен е всъщност. Беше брилянтен. Веднъж бяхме в „Тръмп Тадж Махал” в Атлантик Сити. Събра се тълпа от хиляди хора, които буквално започнаха да ни мачкат. Имахме 20 бодигарда, но ситуацията стана много опасна. Той се свлече на колене и започна да пълзи към изхода. Направи го толкова естествено, помислих си, че е паднал. И му казвам: „Майкъл, винаги ли е така при теб?” А той: „Да, но това е нищо. В Япония е много по-зле”.
Майкъл не беше същият Майкъл през последните 10 години. Не беше добре. Имаше много проблеми, много трудности. Но когато беше в разцвета си – никога не е имало друг като него. Животът му беше по-различен от този на всички хора, които някога съм познавал. Но той преживя едни много тежки 10 години. Чувстваше се неловко (срамуваше се) от онова, което му се случваше. Но той няма да бъде запомнен с последните 10 години от живота си; ще бъде запомнен с първите 35.
Ice-T:
Срещал съм го веднъж. Той беше в Ню Йорк, в студиото на Сони и снимаше видео, а аз бях там с една от моите групи. Казаха ми, че Майкъл Джексън иска да се срещне с мен. Отидох зад кулисите; той седеше между две жени, здрависа се с мен, беше супер. За човек от ранга на Майкъл Джексън – дори и през ум не ти минава, че той може да знае за съществуването ти. Имам предвид, аз съм рапър и той си е казал: „Ice-T е тук. Бих искал да се запозная с Ice-T." Здрависах се с него, страхотен момент. Един от приятелите ми каза: „Няма значение колко си корав, ако ще и най-големият гангстер да си, ако си на първия ред на концерт на Майкъл Джексън, той ще те накара да виеш като кучка”. Това си е голям комплимент от неговата уста.
В крайна сметка, аз ще го запомня с това, че беше оригинален. Ето това е, което не може да му се отрече на Майкъл Джексън – няма как да кажеш, че нещо негово е взето от някой друг. Всичко е 100% оригинално. Всички нови хора, които го имитират – като хлапето от 'N Sync [Justin Timberlake] — Те знаят, че копират Майкъл Джексън.
http://www.time.com/time/specials/packages/completelist/0,29569,1907409,00.html
Kenny Ortega:
Бях с Майкъл в Източна Европа и когато слязохме от самолета, той ме попита: „В хотела ли ще отидеш или ще дойдеш с мен в едно сиропиталище?” Вместо да се прибере в хотела, той предпочиташе да отиде в сиропиталище. Помня, че когато влезе в този приют, той вървеше и се оглеждаше съвсем спокойно. Организаторите (на концерта) също бяха там; условията, в които живееха децата, бяха много лоши. Видях го да шепне нещо на някого, после да шепне нещо на другиго, разхождаше се, обръщаше внимание на децата. И по-късно разбрах какво е шепнел: „Това сиропиталище трябва да се преобрази, тук ще има нови легла, нови чаршафи, ще се назначат още хора, които да се грижат за децата. И това трябва да стане до утре, иначе няма да изляза на сцената”. Видях как този човек (Майкъл) влезе в едно румънско сиропиталище и го преобрази за 24 часа ... още едно нещо, което винаги ще си спомням за него. Този човек имаше по-голямо сърце от всеки друг и наистина, наистина бе загрижен за хората и най-вече за децата. Това беше част от неговата мисия. По време на турне той винаги искаше да знае какво може да направи за всяко едно място, така че когато си тръгваше, той оставяше това място в по-добро състояние ... за колко други хора би могло да се каже това?
Paul McCartney:
На Коледа, през 1981, ако не се лъжа, около 10 сутринта телефонът вкъщи звънна. Някакъв глас шепне: „Господин Макартни, бихте ли искал да чуете някои от моите песни?” Подразних се, не познавах човека лично, затова му казах – ако искаш да ми изпратиш някакви записи, просто го направи. Той продължи, очевидно притеснен: „Сър, аз съм Майкъл Джаксън, не ме ли познахте?” В този ден се роди едно страхотно приятелство. Животът на Майкъл беше музика. Той не ходеше, той танцуваше. Той никога не говореше, той пееше. Съветите му към музикантите не бяха технически, а поетични. Като например: „Когато вземаш тази нота на пианото, не бъди рязък, изсвири я така, сякаш пред себе си виждаш най-красивия залез. И ще видиш, че ще прозвучи съвършено различно”
http://www.thesilencedtruth.com/index.php?option=com_content&view=article&id=191&Itemid=83
Мери Джей Блайдж:
(списание "Ролинг Стоун", 2002)
Боже мой! Преди време си мислех - някой ден ще се омъжа за този човек. Знам, че има много хора, които обичат Майкъл Джексън. Но не мисля, че са го обичали колкото мен. Помня, че когато даваха Jackson 5 по телевизията, започвах да плача, щом предаването свършеше. Той беше толкова наелектризиращ и красив, беше просто ...всичко. Той беше мечтаният съпруг за всяка жена на света.
Ейми Уайнхаус:
(The Guardian, 2004)
Така и не успях да реша какво точно искам - да бъда Майкъл Джексън или да се омъжа за него. Изобщо не ми пука какво говорят хората за него, защото той е fucking genius. Това е, точка по въпроса!
Няма коментари:
Публикуване на коментар