петък, 25 юни 2010 г.

Lorette C. Luzajic talks with Michael Jackson Expert Charles Thomson




http://extrememichaeljackson.wordpress.com/2010/05/11/lorette-c-luzajic-talks-with-michael-jackson-expert-charles-thomson/

Lorette C. Luzajic talks with Michael Jackson Expert Charles Thomson


Благодаря на Charles Thomson, че отдели време да разговаря с мен. Чарлз е автор, печелил различни награди, и е най-известен със статиите си за Джеймс Браун и други соул музиканти. Той пише за The Guardian, The Sun, Huffington Post, MOJO, Wax Poetics и др.
http://www.charles-thomson.net.

?: Защо те считат за “Michael Jackson expert?”

- Аз съм почитател на черната музика като цяло и открих Майкъл Джексън още в ранната си младост. През годините натрупах огромна колекция от книги за черна музика, списания, CDs, DVDs, видеозаписи и др. Малцина са изпълнителите, които намирам за особено интересни – хора като Джеймс Браун, Чък Бери, Принс – и Майкъл Джексън е един от тях. И поради това съм го ‘изучавал’ в продължение на 15 години – изчел съм куп книги, гледал съм документални филми и т.н.

Започнах да работя като Michael Jackson ‘expert’ едва миналата година. През март 2009 получих информация от човек на Майкъл, който ми съобщи подробности около пристигането му в Лондон по случай обяваването на концертите This Is It. Казаха ми на коя писта ще кацне, в колко часа, и къде ще отседне. Източникът ми ме помоли да разпространя информацията.

Работих по тази информация в сътрудничество с the Sun, който е най-големият британски вестник. Те използваха информацията, за да направят ексклузивни снимки на Джексън при слизането му от частния му самолет. И тъй като им бях предоставил информация от такава величина, те решиха да продължат да работят с мен и до днес.

Последният ми принос за Sun по темата Майкъл Джексън бе разкритието, че създателите на филма са дублирали/озвучили ‘This Is It’ със стари вокали. Тази история идеално илюстрира моята роля. Когато гледах филма, веднага забелязах, че вокалите от втората половина на Earth Song са от демо на Майкъл от 1991. Само фен или експерт в тази област би могъл да забележи това. Освен това ми направи впечатление и разминаване в текста на Били Джийн и осъзнах, че вокалите в тази песен също са добавени допълнително от стар демозапис.

Предадох записките си по въпроса на the Sun и те наеха аудио експерти, които да потвърдят, че вокалите са стари, и на финала се свързаха с представител на Сони, който да го потвърди.

Това може да ви прозвучи като негативна история, но на мен не ми хареса използването на подобна измама – да продаваш билети за ‘документален’ филм, но на практика да не предлагаш на зрителя точно това. Един документален филм трябва да е правдив и откровен. Не бива да е дублиран и озвучаван допълнително, за да рисува една неточна картина. Освен това имах чувството, че монтираните вокали може би прикриват нещо – нещо, което би могло да направи на пух и прах твърденията на създателите (на филма), че не са имали никаква представа, че Майкъл Джексън е имал здравословни проблеми или е използвал drugs. Сметнах, че не бих могъл да подмина това без да му дам медийна гласност.

?: Ти си стоял на метри от Майкъл Джексън. Усети ли го? Какво точно е онова, което се излъчва от него, за да предизвиква масови припадъци, милиони татуировки, луда любов, диво и необуздано сексуално желание, плач, вярност, истерия, дори лудост?

- Първият път, когато го видях отблизо, на World Music Awards, 2006, беше много вълнуващо, защото появата му предизвика масова истерия. Изпитваш усещането, че присъстваш на голямо събитие. Мястото просто се взриви, когато той най-после излезе на сцената. Определено изглеждаше поразително – различен от снимките. Беше изключително слаб/строен/крехък, особено като се има предвид, че наближаваше 50.

Ходеше много величествено, все едно се носеше над земята. Беше облечен безупречно и лицето му, смея да твърдя, изглеждаше съвсем нормално – със сигурност много по-добре, отколкото изглежда на повечето снимки. Но при всичката истерия, след като той напусна сцената, аз почувствах някаква празнота. Честно казано, смятам, че 1993 изцеди голяма част от радостта/веселието/удоволствието му, а процесът уби голяма част от онова, което беше останало. Изглеждаше така, сякаш извършваше движенията си просто механично.

На пресконференцията през март, 2009, усетих, че нещо не е наред. Бях чул, че Джаксън трябва да пристигне седмица по-рано, за да обяви концертите, но го беше отложил (подробностите може да прочетете през лятото в блога на Тараборели). Освен това той много закъсня и журналистите в залата бяха леко изнервени.

Вечерях с група приятели веднага след това в сградата на О2 и всички бяхме единодушни, че нещо не беше наред. Той звучеше така, сякаш не искаше да бъде там – ‘This is the final curtain call, OK?’ – и вместо да изпитам вълнение, аз имах усещането, че цялото това събитие е обречено от самото начало. Макар че си купих билети и го очаквах с нетърпение, дълбоко в себе си се надявах, че концертите ще бъдат отменени по една или друга причина.

Не мисля че бих могъл да кажа с какво точно Майкъл Джексън предизвикваше истерията сред почитателите си, защото смятам, че каквото и да е било, след 1993 то сякаш беше изчезнало. Сякаш цялата му душа беше изтръгната от него; все едно виждаш обвивката на Майкъл Джексън, но духът му, същността му отдавна са изчезнали.

?: Макар че обичам Майкъл Джексън от почти четвърт век, всъщност никога не бях се замисляла как бих се почувствала при новината за смъртта му. И когато това се случи, изпитах отчайваща, опустошителна мъка от загубата на човек, когото на практика не познавам лично. Мислиш ли, че тази енергия от любов, която Майкъл разпръскваше, усещането, че обича всеки един от нас поотделно, е истинска? Може ли изкуството да направи това релност или неговата любов – и нашата – е илюзия?

- Загрижеността на Майкъл към хората със сигурност изглеждаше истинска и неподправена – човек не дарява милиони долари, ако не вярва истински в каузата. Нито път отваря вратите на дома си за непознати, ако няма такова желание.

Но след 1993 той вече не беше същият. Както споменах, все едно цялата му радост е била изтръгната от него, угаснала. Той продължаваше да дава израз на същото отношение, на същите чувства, но те вече създаваха усещането по-скоро за клишета, отколкото за послания, идващи от сърцето. Той почти непрекъснато повтаряше едни и същи фрази „Аз ви обичам повече”, „Най-доброто тепърва предстои”, „Изгорете таблоидите”. Сякаш беше на автопилот.

Искреното ми мнение е, че на него му беше дотегнало да бъде Майкъл Джексън. Аз мисля, че той просто искаше един спокоен и тих живот, но се чувстваше принуден да бъде Майкъл Джексън непрекъснато.

?: Кое е онова, което прави Майкъл различен?

- Като изпълнител, Майкъл Джексън притежаваше пълния комплект от качества. Можеше да пее, да танцува, да пише и да композира. Little Richard веднъж нарече Майкъл Джексън „най-завършеният артист”, когото някога е познавал. Майкъл Джексън, във връхната точка на кариерата си, вдигна границата за качество както за звукозаписен изпълнител, така и за концертни изпълнения на живо.

Имало е и други артисти, които са умеели да пеят, танцуват, пишат и композират. Веднага ми идват наум Принс и Джеймс Браун, както и мнозина други. Но никой от тях не е вдъхновявал такава истерия и обожание като Майкъл Джексън. Аз смятам, че онова, което грабваше почитателите, беше неговата личност/характер/индивидуалност. Връзката на Майкъл Джексън с почитателите му отиваше далеч отвъд раздаването на автографи и позирането за снимки.

Например, когато той изнесе два концерта в Ню Йорк през 2001 – един на 7-ми и един на 10-ти септември . Терористичните атаки се случиха на 11-ти септември и много фенове, които бяха летели до Ню Йорк за концертите, се озоваха блокирани там, разполагайки с малко или никакви пари. Той издири някои от тях, покри финансовите им разноски по време на престоя им в Ню Йорк, плати хотелските им сметки и самолетните им билети за връщане. Не са много изпълнителите, които биха постъпили по този начин.

?: Ти спомена колко тежка е била собствената ти скръб. Като се има предвид колко много хора по света скърбиха за Майкъл, какви бяха твоите преживявания?

- „Скръб” е много силна дума – не се сещам да съм казвал, че съм изпитал скръб/мъка след смъртта на Майкъл Джексън. Шок, със сигурност. Тъга – също. Но аз винаги съм имал много разумен/трезв подход спрямо Майкъл Джексън – никога не съм се чувствал лично свързан с него по никакъв начин. Оценявах го и го уважавах като артист, но не съм се страхувал да говоря за слабостите му. Никога не съм аплодирал честите му изпълнения на плейбек, или решението му да пуска деца в спалнята си, или „балконската” случка с бебето.

Много хора виждаха Майкъл Джексън като важна част от живота си – като приятел или член на семейството, – но за мен той винаги е бил изпълнител, от чиято работа/творчество съм се възхищавал. Изпитах тъга от тази загуба и смятам, че неговата житейска история е колкото трагична, толкова и триумфална. Тъжно ми е, че няма да види как децата му растат и е наистина жалко, че той се бори със зъби и нокти да оцелее по време на процеса, само за да умре четири години по-късно, без да успее да осъществи почти нищо от плановете си в този промеждутък. Но не съм носил траурни дрехи и не съм правил планове да пътувам до LA. Дали пророних някоя и друга сълза по време на излъчваното по телевизията поклонение? Разбира се. Заедно с още един милиард други хора.

?: Според мен ловът на вещици и желанието в крайна сметка Майкъл Джексън да бъде линчуван, е много показателно за гладиаторската ни тъмна страна, за сянката на Инквизицията и кладите, за удоволствието, което сме изпитвали от публичното бесило и убиването с камъни. Защо точно Майкъл Джексън – защо този, когото обичахме най-много?

- Интервюирах Aphrodite Jones през 2008 за вече несъществуващото списание Deadline. Статията е публикувана на уебсайта ми. Тя направи един коментар по време на интервюто относно удоволствието на обществото от „линчуването” на знаменитости: „Съществува едно злокобно/страховито чувство у обикновения/редови човек да изпитва удоволствие, когато става свидетел на падението на знаменитостите; това мрачно/болестно усещане за ликуване, когато виждаш как онези, които са по-добре от теб, биват наказвани за успеха си”.

Смятам, че Джексън се намираше под прицела на медиите най-вече защото той беше най-известният човек на планетата. Голямо име + голяма новина = големи печалби. Освен това медиите се дразнеха – разбираемо – че Джаксън непрекъснато ги разиграваше. Във върха на кариерата си Джаксън постоянно пускаше слухове за себе си, а после публично се оплакваше от тях и насърчаваше феновете си да бойкотират вестниците! И ето защо те непрекъснато душеха около него.

Мнозина смятат, че той може би е бил нападан заради расата си. Според мен е наивно да отхвърляме категорично подобна възможност. Аз често сравнявам Джаксън с Джак Джонсън, първият чернокож, станал световен шампион по бокс тежка категория. Медийното отношение към Джонсън беше несъмнено расистко, а медийното отношение към Джаксън беше несъмнено подобно; обидни думи/имена, масово изопачаване на думите му, измислени истории, пренебрежителни карикатури, пристрастно отразяване на криминалните обвинения срещу него – и т.н и т.н.

И точно както Джонсън беше чернокож световен шампион повече от 50 години преди премахването на сегрегацията, Джаксън беше един чернокож, който надмина Елвис по продажби и притежаваше Битълс в една епоха, когато MTV все още не обичаше да пуска афроамериканци по своите канали.

Можете да проследите това във времето; още преди Трилър да стане хит, Джаксън вече имаше пластични операции. Гримът му вече клонеше към избеляване, а гласът му вече беше висок (тънък?). Приятелите около него вече бяха доста млади. И докато Джаксън ограничаваше успехите си в параметрите на собствената си раса, медиите изобщо не ги беше грижа. Но в момента, в който Трилър счупи „бели” рекорди – в момента, в който надмина Елвис по продажби и започна да купува каталозите на „бели” музиканти – медиите изведнъж започнаха да се интересуват от операциите му, от светлата му кожа, от тънкия му глас и от малките му приятели. В момента, в който Джаксън застраши статуквото, той се превърна в мишена.

Най-вероятно, също като Джонсън, и той е бил виждан като самозабравил се чернокож, който не си знае мястото.

Онова, което не може да се отрече, е че в определени медийни кръгове съществува нагъл и единодушен стремеж да клеветят Майкъл Джексън колкото се може по-често. Фактите преднамерено се изопачават, а лъжливата информация преднамерено се представя като истина. Това поне не може да се отрече.

?: Моята мигновена реакция на новината за самоубийството на Еван Чандлър едва ли може да се нарече великодушна, макар че ако трябваше да съдя хората по кашите, които са сътворили в живота си, щеше да се наложи да съдя себе си най-сурово. Но не мога да отрека, че първата ми реакция беше „Какво? Явно не е могъл да живее с тежестта на вината?” Разбира се, здравословното състояние на Чандлър и разрушеното му семейство несъмнено са факти, които също са допринесли за това. Въпросът тук е защо никой не знае тази история. Защо за такава сензационна новина не се тръбеше по всички вестници, а беше избутана на 17-та страница в няколко изречения? Това ли наричаш медиен интерес? Защо никой не чу, че Еван Чандлър се е опитал да убие Джордан преди няколко години, с щанга за фитнес и някаква бухалка? Тези две истории нямаше ли да им докарат огромни печалби?

- Мисля че основната причина, поради която новината за смъртта на Еван Чандлър не беше широко разпространена е това, че никой не знаеше нищо за него. Повечето големи медийни източници отразиха историята, но всички статии съдържаха абсолютно еднаква информация, защото за него се знае съвсем малко.

Единственият по-подробен репортаж, който срещнах, беше абсолютно неточен от фактологична гледна точка, публикуван в Daily Mail, и аз подадох жалба до Комисията за журналистическа етика за нарушаване на седем точки от Кодекса, в това число явните препратки към Джаксън като „педофил”. Изобщо не се изненадах, че сметнаха жалбата ми за неоснователна. Те очевидно не се интересуват, когато вестниците необосновано обвиняват невинен чернокож в педофилия.

Но ако Daily Mail бяха нарекли Пол Макартни „педофил”, смятам че Комисията вероятно щеше да вземе отношение по въпроса.

Тази история, относно опита на Еван да убие сина си, не пасваше на медийната рамка. Тя обрисуваше Еван като жесток и тъмен образ и щеше да остави внушението, че връзката между двамата не е здрава и сплотена, и щеше да разпали мнението, че Джорди е ненанавиждал баща си за това, че явно го е принудил да лъже през 1993. Тази история за Еван, който се е опитал да убие Джорди с щанга – тя разруши мита за любящия баща, който просто търси справедливост за сина си.

Моментът, в който се случи това, беше крайно неподходящ за медиите, тъй като съвпадна с края на процеса срещу Джаксън през 2005, по време на който повечето медии масово изкривяваха показанията и фактите, за да обрисуват Джаксън като виновен. Техният пръв обвинител се дискредитира (отново) и това не се връзваше особено с картинката, която те се опитваха да нарисуват.

?: Да завършим с нещо по-приятно, какви са личните ти фаворити в творчеството на Майкъл Джексън? (песни, клипове, моменти от живота му и т.н.)

- Любимите ми солоалбуми са Off The Wall и Thriller, но слагам на едно ниво с тях и албумите на „Jacksons” Destiny и Triumph. Майкъл всъщност има много по-голям творчески принос за Destiny и Triumph отколкото за Off The Wall и Thriller и аз смятам, че тези албуми са също толкова добри. В тях Джаксън истински процъфтява като автор на текстове и композитор. По-късните му неща са твърде кърпени за мен – твърде обработени.

По отношение на изпълненията на живо, харесвам всичко от Destiny Tour до Bad Tour.
Bad Tour е безспорно върхът в соловата кариера на Джаксън. Това, което той направи в това турне, успешно обединява спектакъла, който човек очаква от един поп концерт, с музикалната класа на концерт на Джеймс Браун. Така че получаваш цялата жива музика и вокали, но заедно с тях получаваш и великолепни костюми, великолепна хореография, танци и всичко останало.

На следващите турнета фокусът сякаш се премести от музиката към спектакъла, на сцената се появиха танкове, от покрива се спускаха ангели – но липсваха вокалите на живо. Аз предпочиам пеенето на живо пред танка на сцената. Дори не би ми хрумнало да си купя билет, ако съм знаел, че ще се пее на плейбек.
Трите ми любими видеоклипа са Тhriller, Smooth Criminal и Remember The Time.

Няма коментари:

Публикуване на коментар