петък, 25 юни 2010 г.

The Boy Who Would Be King - Vanity Fair, September 2009



http://www.vanityfair.com/culture/features/2009/09/michael-jackson200909?currentPage=1

The Boy Who Would Be King


By Lisa Robinson

Photographs by Annie Leibovitz

Vanity Fair, September 2009


Хотел Westin Crown Center, Канзас Сити, Мисури, 23 февруари, 1988 г.:

Майкъл Джексън току-що бе приключил встъпителния концерт от турнето си Bad и менджърът му Франк Дилео ми уреди среща със звездата в хотелския му апартамент. Без сътрудници, без охрана, без антураж, без членове на семейството – необичайно за посещение при Джексън, – но през последните 16 години служебните ни взаимоотношения бяха прераснали в приятелство и Майкъл сам поискал да ме види. Като за Канзас Сити хотелската стая тънеше в изненадващ разкош и беше с размерите на малък апартамент. Но когато охраната ме въведе вътре, Майкъл не се виждаше никъде.
— Майкъл? – извиках аз, обикаляйки наоколо. Няколко минути по-късно чух кикотене зад една врата. 29-годишният Майкъл Джексън буквално си играеше на криеница. Най-накрая се появи, облечен в черен панталон и яркочервена риза; чупливата му коса прибрана в хлабава опашка, с няколко кичура пуснати върху лицето. Прегърна ме. Беше по-висок, отколкото го помнех; по-висок, отколкото изглеждаше на снимки, и докато той не спираше да се смее, аз осъзнах, че прегръдката му вече беше прегръдка на мъж – не на момче. Нищо сексуално, просто беше по-силна. Той се отдръпна назад, погледна ме и каза – с по-ниския си и по-„нормален” от двата гласа, които използваше според желанието си.
— Какъв е този аромат? Кой е парфюмът? Познавам този аромат.
— Ох, Майкъл! – засмях се аз. – Не може да познаваш този парфюм. Това е един стар парфюм за травестити, още от 1950-те.
Като казах „травестити”, той започна да се смее, повтаряйки:
— Парфюм за травестити ... хахаха!!! Не, аз знам кой е. Jungle Gardenia, нали?
Бях меко казано изненадана.
— Откъде знаеш това? Единствените хора, които някога са разпознавали този парфюм са Брайън Фери и Ник Роудс. Ти май не си чак толкова „тра-ла-ла”, колкото разправят хората.
Като казах „тра-ла-ла”, той отново избухна в смях и взе да повтаря:
— Тра-ла-ла ... хахахаха!!!

Няколко дни по-късно изпратих една опаковка Jungle Gardenia в хотелския му апартамент в Helmsley Palace, Ню Йорк. На следващата вечер, 2 март, стоях зад кулисите на Radio City Music Hall, докато Майкъл чакаше с госпел певците Уайнънс и всеки момент трябваше да излезе на сцената, за да изпълни “Man in the Mirror” на наградите „Грами”, излъчвани на живо по телевизията. Погледна ме и прошепна: „Благодаря за парфюмa ... в момента съм с него”.

Преди приятелчетата-животни, преди хващането за чатала на сцената, преди унищожителните пластични операции, преди чудатите маски, преди подозрителните бракове, преди мистериозно заченатите деца, преди слуховете за зависимост към лекарства и безсъние, дори преди приятелствата със застаряващи легенди, престоите в болница, слуховете за отчуждаване от семейството, разточителното харчене, купищата гротескни джунжурии, екстравагантното ранчо от приказките, филипинските затворници, танцуващи под строй на песните му, и със сигурност доста преди обвиненията в тормоз над деца, Майкъл Джексън бе един от най-талантливите, прелестни, ентусиазирани, чаровни и кипящи от енергия изпълнители, които някога съм интервюирала.

От 1972 до 1989 съм контактувала с Майкъл в семейния им дом в Енсино, Калифорния, в Ню Йорк, зад кулисите по време на концертите му, на партита, в Студио 54, и по телефона. А през 1972, когато Майкъл беше на 14, а аз си мислех, че е на 12 (бил е на 10, когато е започнал в Мотаун, но са го карали да казва, че е на 8, за да изглежда по-сладък), направих първото от многото си интервюта с него.

Havenhurst, Encino, California, October 8, 1972:

На входната врата към имението на семейство Джексън има табела „Внимание. Куче-пазач” с посочен телефонен номер на мястото, където кучето е обучавано. („Правим им реклама”, казва ми Майкъл по-късно). Според Майкъл, преди време Либерейс (ам. шоумен) живеел на улицата отсреща и семейство Джексън му ходели на гости, а той им показвал диамантите си.

Семейството има немска овчарка на име Хеви и доберман – Хитлер (барабанистът на групата го кръстил Хитлер), но когато говорят за кучето в интервюта, го наричат Дюк. Дъното на плувния басейн е декорирано с два делфина от сини плочки. Клоните на дърветата около басейна са отрупани с лимони и мандарини. Майкъл ме развежда из къщата: показва ми басейна, животните, стаята си – с две легла, часовник с часовите зони в различни градове по света, телевизора, телефон (в къщата има и монетен телефон). Катери се на дърво, танцува, дружелюбен е, любопитен, забавен. Обаждам се на един приятел и казвам: „Един ден това хлапе ще стане най-великият изпълнител на света, съвсем сериозно, като Франк Синатра”.

Lisa Robinson: Скоро групата ви ще има участие в Лондон, нали?
Michael Jackson: Да ... искам да обиколя тамошните магазини, да си купя много сувенири, антики ... Чувала ли си някога за Наполеон?
L.R. Да ...
M.J. И него искам да видя..
L.R. Имаш предвид паметниците? Гробницата му? В Париж?
M.J. Ти виждала ли си ги? С коя авиокомпания си пътувала?
L.R. Ами, с няколко. Pan Am, TWA, Air France …
M.J. Какъв касетофон използваш?
L.R. Sony. [Започваме да обсъждаме размерите на касетофона и как – ако някой ден започнат да ги правят много малки – хората ще могат да ги вкарват незабялязано на концерти и да правят пиратски записи] В Англия ви чакат с голямо нетърпение.
M.J. Знам, получихме много писма и решихме да отидем. Но този път искаме да бъде неповторимо ... за Кралицата.
L.R. О ... ще правите представление за Кралицата. Дворецът й е огромен ...
M.J. Виждала ли си го?
L.R. Е, само отвън. Други групи разказвали ли са ви какво е усещането да изнасяш концерт в Англия?
M.J. Ами, Supremes и Temptations ни разказаха някои неща. Чувала ли си някога за Марти Фелдман. (казвам да). Когато Supremes били там, Ринго Стар ходил да пазарува с тях. Но нямам представа каква ще е публиката, дали ще са шумни или тихи.
L.R. Е, кажи ми сега какво обичаш да правиш през свободното си време?
M.J. Да плувам ...да играя билярд ... Не излизаме много извън къщата, защото тук имаме всичко. Когато живеехме в другата къща, ходехме в парка да играем баскетбол, но сега си имаме (игрище) в двора.
(Майкъл задава повече въпроси на мен, отколкото аз на него; обсъждаме какви ли не теми - яркочервения ми лак за нокти, пазаруване на антики на Портобело Роуд, the Apollo Theater, Madison Square Garden.)
L.R. Случва ли ти се да чувстваш страх на сцената?
M.J. Не. Когато си уверен в това, което правиш на сцената, няма нищо страшно.

Интервю с Майкъл, около 1974:

L.R. Има ли хора, които ти казват какво да правиш?
M.J. Ами, не искам никога да спирам да научавам нови неща – дори Стиви (Уондър) казва същото. Ако спреш да се учиш, значи си мъртъв. Имаше хора, които ни казваха какво да правим и ние ги слушахме, но вмъквахме и наши неща ... Все още има хора, които работят с нас, но ние в никакъв случай не сме марионетки (смее се) ... и дума да не става.
L.R. Какво точно ще правите в телевизионното шоу?
M.J. Свикнал съм акцентът да пада върху мен по време на шоуто, но правя и други неща – танци, например. Вариететен тип шоу е, в началото сме плахи, но към края ставаме истински фурии – на публиката това й харесва.
L.R. Имаш ли планове да се пробваш като актьор? Филми?
M.J. Трябваше да участвам в Roots, но го снимаха по време на нашето тв-шоу. Получих предложението, но не успях да участвам. Искам първият ми филм да бъде нещо такова – голямо телевизионно събитие, за да могат да го видят повече хора.
L.R. Какви други планове имаш за бъдещето?
M.J. Бих искал да пиша свои собствени неща, защото един артист знае какво му приляга най-добре. Не всеки изпълнител може да пише сам музиката си, но ако усещаш, че можеш да го правиш – като Марвин Гей или Стиви Уондър – тогава трябва да го направиш. В началото хората не смятаха, че Стиви може сам да прави албумите си – смятаха, че поема риск. Но той направи тези албуми и те бяха като динамит.
„За мен баладите са нещо специално, защото когато направиш поп песен, тя се върти три седмици и после не я чуваш повече. Никой друг няма да я запише и скоро ще бъде забравена. Но ако създадеш хубава балада, тя ще остане на този свят завинаги. Като (на Стиви Уондър) “Living for the City” – това е страхотна песен, влиза в съзнанията на много хора, но няма да се слуша толкова дълго, колкото “My Cherie Amour” или “For Once in My Life” или “You Are the Sunshine of My Life.” – М. Джексън.

The Warwick Hotel, New York City, February 5, 1975:

Цялото семейство Джексън е в града за концерта на Jackson Five в Radio City Music Hall. Майкъл е все така забавен и дружелюбен, но в същото време е някак по-тих и по-замислен. Вече има акне; доверява ми, че братята му го подиграват на тази тема.
L.R. Кое беше по-различно за теб в последния ви албум[Dancing Machine]?
M.J. Имах шанса да пея свободно. За пръв път ми се удаде възможност да бъда себе си.
L.R. Какво имаш предвид под ‘свободно”?
M.J. Ами, когато ти казват какво да правиш. Това не си ти.
L.R. Какво ти казват да правиш?
M.J. Казват ти – изпей тази дума така, този ред иначе, прави това, прави онова. Не си собственото си „аз”. И ти се мъчиш да изкараш това „аз” навън. Като Гладис Найт – тя пее свободно и виж я само колко е велика. Така се прави, това е начинът.
L.R. А какво беше усещането да работиш със Стиви Уондър?
M.J. Беше много забавно, защото той ти позволява да пееш свободно. Един продуцент-певец си знае работата най-добре, защото самият той също пее.
L.R. Излизал ли си напоследък?
M.J. Не ... Обичам да си стоя вкъщи. Просто да си чета край камината.
L.R. Какво четеш?
M.J. Всякакви неща ... речника, приключенски книги. Имах четири почивни седмици и просто си стоях вкъщи. Не обичам особено да ходя по партита. ... Всъщност харесвам партита, на които можеш да разговаряш – с камина и пиано, а ако има изпълнители на живо, още по-добре. Ти ходиш на много концерти, нали? Безплатно ли те пускат? Кой беше последният концерт, на който си ходила?
L.R. Led Zeppelin.
M.J. Хубав ли беше?
L.R. Да. Шумен. Рок. Ти нямаш ли възможност да ходиш на концерти? Ходи ли ти се?
M.J. Ходи ми се, но когато и да изляза, винаги стават проблеми. Но така разбираш какво друго се случва наоколо.

The Plaza Hotel, New York City, February 1977:


Майкъл се снима за фотосесия и е облечен в син пуловер, син панталон, бяла риза и – неясно по каква причина – значка (игла за вратовръзка) с E.L.O. (Electric Light Orchestra). Придружават го телохранител и негов приятел/рекламен агент. Наближава времето за снимки и агентът го води в съседна стая, за да му каже да свали потника, който носи отдолу; когато се връща, Майкъл казва че спокойно е можело да му го каже и пред нас. Пристигнал е късно предишната вечер и ще остане един ден допълнително, за да гледа The Wiz с участието на Stephanie Mills (говореше се, че рекламните му агенти се опитват да разпространяват слухове за измислена връзка с нея, за да успокоят чернокожите почитателки на Майкъл, които се тревожеха, че никой не го е виждал с чернокожо момиче)
“Гледал съм го вече три пъти [The Wiz]”казва Майкъл.
Започваме да си говорим за птици – Майкъл е прекарал сутринта в зоопарка в Бронкс и е разглеждал птиците; казва, че обичал екзотични птици и преди време имал такива вкъщи, но вдигали голям шум, особено в размножителния си период и нощем, и съседите се оплаквали, така че ги подарил. За пръв път посещаваше зоопарка в Бронкс. Пита дали в Кони Айлънд е все така хубаво или са махнали всичко интересно. Говори за Disneyland—където е бил много пъти — и за Disney World: “Disney World е по-хубав,” казва той. – Там наистина е един свят, като името му. Това е курортен комплкс; имат всичко – голф, тенис, хотели – като приказка е.

От въпросник тип „лексикон”, попълван от 18-годишния Майкъл през 1977

Какво правиш през свободното си време? – Чета, мисля, пиша песни.
Кой е любимият ти спорт? – Плуване
Имаш ли желание да се ожениш/омъжиш? – В по-късната част от живота ми.
За какво момиче/момче би искал да се ожениш/омъжиш? – Добро.
Колко деца би искал да имаш? – 20. Осиновени. От всички раси.
Опиши накратко представата си за момичето(момчето)-мечта. – Красива във всяко едно отношение.
Какъв тип хора не харесваш? – Nasty (от речника - противен, отвратителен, неприятен, гаден, лош, неприличен, злобен, нецензурен)
Какво би направил, ако някой ти даде един милион долара? – Ще ги инвестирам.
Коя е най-голямата тръпка в живота ти? – Да открия/постигна онова, което съм търсил.
Кой е допринесъл най-много за кариерата ти? – Баща ми, личният ми опит.
От всички изпълнители, с които си работил, на кого се възхищаваш най-много? – Фред Астер, Стиви Уондър.
Какво най-много харесваш във връзка с работата ти? – Че научавам нови неща.
Какво най-много не харесваш във връзка с работата ти? – Споровете.
Какво според теб е най-ценното притежание? – Дете. Мъдрост.
Кой е любимият ти актьор? – Хестън, Брандо, Брус Дърн
Коя е любимата ти актриса? – Гарланд, Бет Дейвис
Имаш ли прякор и как се сдоби с него? – Нос. (и после, задраскано – „негър”)
За какво мечтаеш? – За бъдещето.


Телефонно интервю с Майкъл от дома му в Encino, California, February 1977:

L.R. Занимаваш се с това вече над десет години; чудиш ли се понякога, ако животът ти можеше да протече различно, какво би правил?
M.J. Не знам ... Много е забавно, научаваш много неща, правиш най-различни неща. Точно в момента пиша много песни. От доста време пиша песни. Нямам търпение да ги запиша.
L.R. Как ти понася звездната част от работата, ето например наскоро беше в Ню Йорк и ходи с Анди Уорхол в Regine’s?
M.J. (смее се) Това е задължителна част от шоубинеса. Хората разговарят с теб, искат да те опознаят. Много изпълнители не знаят това, но интервюиращите им помагат 100%. И нямам предвид като рекламен ход; имам предвид, че с въпросите си ти помагат да видиш собственото си бъдеще. Като например ако те питат „Как се виждаш след 10 години?” Интервюиращият кара изпълнителя да се замисли за собствения си живот – накъде се е запътил, какво трябва или не трябва да прави. Така че това е важно, наистина е важно.
L.R. Мислиш ли, че братята ти изпитват облекчение от това, че не носят тежката отговорност като теб да си водещ вокал на групата или смяташ, че ти завиждат за вниманието, което получваш?
M.J. Не, никога. Всички са наясно, че всеки си има своя роля на сцената, а моята е да пея най-отпред, да танцувам и да съм водещата фигура в повечето песни. Те знаят, че това е моята работа, а те си вършат тяхната.
L.R. Имал ли си някога съмнения и тревоги, че няма да си способен да правиш това?
M.J. Не, защото това е нещо, което обичам да правя. Никога не съм смятал, че не мога да го направя – това просто е вътрешно усещане.
L.R. Никога ли не се отегчаваш или уморяваш?
M.J. Понякога се отегчавам ... да. Трябва да чакаш в хотелската стая, а феновете чукат на вратата или се трупат пред хотела, а ти просто трябва да седиш в хотелската стая. Не можеш да отидеш никъде. Ето в такива случаи бих казал, че се отегчавам. Но ти си задължен на почитателите си – те са те направили такъв, какъвто си. Те са онези, които купуват албумите, така че изпълнителите, които не дават автографи и т.н., постъпват грешно. Ако постъпваш така, не можеш да кажеш, че си прав, защото грешиш. ... защото ако организираш концерт и не се появи никой да те гледа, ще отмениш концерта. Така че изпълнителят дължи това на публиката си.
L.R. Излизаш ли с момичета? Ходил ли си скоро на среща?
M.J. Не, не ходя по срещи. Това не ме вълнува особено в момента. Харесвам момичета, но (смее се) ... О! Ти си мислиш, че съм от ... онези? Не! Просто в момента не ми се занимава с това.
L.R. На повечето 18-годишни не им се налага да стават всяка сутрин и да репетират или да ходят по турнета, работейки по 12 часа на ден: имат си приятелки, спортуват, пишат домашни – имат различен живот и то от години. Това не те ли измъчва?
M.J. Не, защото на мен ми харесва да го правя. Ако го приемах само като работа, не мисля че щях да издържа дълго. Сигурно щях да полудея.
L.R. Имаш ли усещането, че притежаваш специална дарба?
M.J. Ами, съществува такова понятие като талант. И, да, бих казал, че е така ... например един художник може да нарисува всичко, което е пред погледа ти – той просто умее това. А има хора, които не могат да нарисуват и човече с чертички вместо ръце и крака. Забележи каква разлика има.
L.R. Не ходиш ли на почивки?
M.J. Обичам да си стоя вкъщи, защото непрекъснато пътуваме, така че в свободното си време не ми се ходи по почивки. Достатъчно пътуваме, докато работим.
L.R. Кой живее в семейния ви дом в момента?
M.J. Аз, Джанет, Ранди и ЛаТоя.
L.R. И никой от другите ти братя?
M.J. Аха. Останалите са женени и живеят отделно.
L.R. Марлон?
M.J. Той е женен и има бебе.
L.R. Не знаех. Как се казва жена му?
M.J. Каръл ... Но това недей да го публикуваш.
L.R. Не ти ли е позволено да казваш, че са женени? И за Джаки ли?
M.J. Да. За никого от тях. Не го споменавай.
L.R. Какво? Това е малко нелепо ...
M.J. Знам.
L.R. Добре, сменям темата. Сега си в Epic [Records] – Не ти ли липсва Мотаун?
M.J. Липсва ми старото време в Мотаун. Когато за пръв път започнахме да работим с тях, живеехме с Даяна (Рос) и свирехме в дома на Горди. Ходехме в Дисниленд, карахме велосипеди, такива работи ...
L.R. Гледал ли си Даяна Рос в Lady Sings the Blues или Mahogany? Искаш ли да участваш във филм?
M.J. Lady Sings the Blues беше много по-велик от Mahogany, защото в него тя имаше по-голяма възможност да усети ролята. Певица, попаднала под влиянието на наркотиците ...Един истински актьор може да направи всякаква роля, но аз искам да участвам в нещо, което е свързано с шоубизнеса.…Например в Mahogany Даяна е страхотна, но тя не е истинска актриса и се справи много по-добре в Lady Sings the Blues…

Телефонно интервю с Майкъл от Encino, California, June 9, 1977:


M.J. Тъкмо се връщаме от Европа; изнесохме концерт пред Кралицата в Шотландия. Преди пет години направихме същото за майка й, но този път беше специално за нея и съпруга й, Дукът на Единбург. Поканиха ни и за нас беше чест да приемем. След представлението тя дойде зад кулисите и каза: „Само заради мен ли пътувахте дотук?” И ние казахме – „Да”. Тя – „После къде отивате?” Ние казваме –„В Лондон”. Тя – „Всички вие братя ли сте?” Ние казваме – „Да”. После ни каза, че представлението било много приятно. Съпругът й също беше много заинтригуван – сигурно ни разпитва поне пет минути дали родителите ни са музикални: на какво свирят, на какъв инструмент свири майка ми? Майка ми е свирила на кларинет в група, а баща ми е бил член на група, наречена the Falcons—местна група. Кралицата беше с короната си и носеше розова рокля, цялата обшита в перли, рубини и диаманти. Носи доста бижута. Продуцентите и хората от [Silver] Jubilee ни казаха, че на нашето шоу (Кралицата) направила нещо, което никога не са я виждали да прави – пляскала и кимала с глава в такт с музиката. Бяхме много щастливи да го чуем; това е нещо различно и много ми хареса.
L.R. Успяхте ли да разгледате забележителности?
M.J. Ами, престоят ни в тези градове е много кратък, правим концерта и си тръгваме. Но в Лондон намерих време да видя Big Ben - и друг път съм го виждал. Видях London Bridge и Whitechapel, където Джак Изкормвача е кълцал жертвите си ... страшничко е. В Шотландия видях Лох Ломонд, много близо е до Лох Нес. Видяхме стари замъци. Не успяхме да видим смяната на караула, но се снимахме с пазачите. Но шоуто в Лондон беше много по-буйно – по едно време си мислех, че няма да успеем да се измъкнем оттам. По време на целия концерт момичета се опитваха да се качват на сцената, една след друга. Горките дечица, изпомачкаха ги. Двама полицаи бяха прободени с нож. Последният път беше даже още по-страшно, защото в Европа витае някакво особено вълнение ... като вълненията около Бийтълманията. Наричат го Джексънмания.

Телефонно интервю с Майкъл от California, August 3, 1978:

L.R. След снимките на The Wiz тук, ти ми каза, че искаш да се върнеш в Ню Йорк и да прекараш тук малко повече време.
M.J. Обожавам го – това е идеалното място за мен и за нещата от живота, които ме интересуват. Когато съм в Ню Йорк, ставам рано и съм готов да започна деня. Имам подготвена програма: ще гледам тази пиеса в толкова часът, ще обядвам, ще отида на кино – ето това ми харесва, има толкова много ... енергия. Когато се прибирам вкъщи, нямам търпение да се върна обратно в Ню Йорк. Обожавам големите магазини и всичко останало.
L.R. Виждали са те да излизаш с Janelle Penny Commissiong, бившата Мис Свят. Романтична ли е връзката ти с нея?
M.J. [Залива се от смях] Това е много труден въпрос. Повечето жени, с които са ме виждали да излизам, като Tatum [O’Neal] и Janelle, те не са нещо постоянно, приятели сме (истеричен смях) ... говорим си. Не знам как да го опиша, наистина (пак се смее). Не знам какво да кажа.
L.R. Добре, сменям темата. Какво е усещането да работиш с Даяна Рос по време на снимките на The Wiz?
M.J. Беше невероятно, прекрасно. Научих толкова много от нея. С нея сме като брат и сестра, наистина. Толкова много ми помагаше – непрекъснато се грижеше да се чувствам добре на снимачната площадка; всяка сутрин идваше в стаята ми да ме пита дали имам нужда от нещо. Беше много грижовна. Светът на киното ме плени; обичам го много повече от реалността. Понякога просто ми се иска да се събудя сутрин и да се озова в ролята на танцьор във филм.
L.R. Що се отнася до реалността – все още ли обичаш да се срещаш с почитателите си?
M.J. Понякога всичко това много ми харесва, да се срещам с хората, които ме обичат и си купуват албумите ми. Забавно е, харесва ми да се срещам с почитателите си и мисля, че това е важно. Но понякога хората смятат, че им дължиш живота си и имат лошо отношение към теб от типа – „аз те направих това, което си”. Това наистина е така, но аз не съм това само заради този един-едиствен човек. Понякога се налага да им кажеш – ако музиката ми не струваше, ти нямаше да си я купиш. Защото някои от тях действително се държат така, сякаш те притежават. Има такива, които казват: „Сядай тук”, „Подпиши това” или пък „Може ли един автограф?” и аз казвам „Да, имате ли писалка?”. А те – „Не, иди да намериш”. Съвсем сериозно. Не преувеличавам. Но просто се опитвам да се справям с това.
L.R. Забавляваш ли се с новата си кола (наскоро закупен син Ролс-Ройс Silver Shadow]?
M.J. Да, това е любимата ми кола. Научих се да я карам, но мразя да се снимам с нея. Нали се сещаш как много хора се снимат до новите си коли и се фукат. А изобщо не си падам по това.


Телефонно интервю с Майкъл от Encino, California, September 4, 1979:

Майкъл ми е споделял как е бил уверен, че ако Jacksons сами издадат собствен албум, ще успеят. И успехът на Destiny (издаден през 1978, и произвел платинения сингъл “Shake Your Body”) го доказва. “Бяхме упорити, не се отказвахме, непрекъснато казвахме на звукозаписната компания, че не искаме други songwriters. И най-накрая те се съгласиха. Не забравяй, че обикалям звукозаписните студиа от дете и просто съм добил усет към нещата. Наблюдаваш, учиш се ...Помня, че сядах в студиото на Стиви (Уондър) докато записваше и просто попивах всичко с възхищение. Той сядаше в студиото и правеше всичко сам.”
L.R. Защо се отдръпна от семейството и работи с Куинси (Джоунс) върху албума Off the Wall?
M.J. Усещах, че има толкова много различни неща, които искам да науча.Не исках да се затварям в себе си и да го правя сам. Исках да наблюдавам някой гигант в тази област и да се уча от него. Затова исках да работя с Куинси. Той е човек, който няма музикални ограничения: занимава се с класическа музика, джаз, диско, соул, поп – правил е опери, саундтрак към филми, работил е с Били Холидей, Дина Уошингтън, всички велики изпълнители, способен е на всичко. Може да ми помогне да направя каквото пожелая. Аз исках албум, който да не се състои само от един тип музика, защото обичам всякакви музикални жанрове. Аз не я разделям на типове, не обичам да й слагам етикети, възприемам я цялостно, като музика. Все едно да кажеш – това дете е бяло, това дете е черно, това дете е японче – но те всички са деца. Напомня ми за предразсъдъците. Мразя поставянето на етикети. Оня ден минах през музикалния магазини и виждам, че сложили Bee Gees в категория „Черна музика”. Е ... това какво е? Направо лудост. Ако някой има хубава песен и смята, че е подходяща за мен, с удоволствие бих я записал. Не бих подминал една добра песен, само защото не съм я написал аз..В албумите с Jacksons сами си пишем всички песни, но много обичам да слушам и чужди неща. Много ми е забавно да слушам неща, които не съм писал аз. Мисля си – Това как го е написал? Това как го е направил? Ето това най-много ми харесва в работата по солоалбум. Удава ти се шанс да видиш как работят различни хора в студиото. С Jacksons ние просто правим нашите си неща в нашия малък изолиран свят. Затова не исках Jacksons да продуцират албума ми. Не искам да звучи по същия начин, моето звучене е различно.
L.R. Разкажи ми за снимките на The Wiz?
M.J. Беше неповторимо преживяване, което никога няма да забравя. Направо умирам от желание да направя следващия си филм. Направо ме убива – и като казвам убива ме, точно това имам предвид. Понякога ми идва да започна да крещя, но съм толкова зает с други неща, че не остава време. Но онова, което наистина искам да правя повече от всичко, е киното. Филмът остава завинаги. Правя турнета, много е вълнуващо, но когато приключи, то се изгубва за света. Но ако направя филм, той ще остане завинаги. Това най-много ми харесва при филмите: те са нещо, което остава на кадър, запечатан момент, който остава вечен. Зведите умират, като Чарли Чаплин – него го няма, но филмите му ще живеят вечно. Ако той играеше в пиеси на Бродуей приживе, талантът му щеше да е изгубен за света. Трябва да намеря време и да правя филми, но при мен нещата са подчинени на инстинкта. Аз винаги следвам вътрешното си усещане. Ако му е писано да стане, ще се случи, ще го бъде. То само̀ ще се появи.
От интервютата ми в продължение на повече от две десетилетия и с останалите Джексън, научих, че Майкъл години наред се е хранил ежедневно с плодове и сурови зеленчуци, нищо друго. „Той обожава моркови, целина, маруля, домати, краставици, ябълки, праскови” – ми каза веднъж ЛаТоя. Джанет ми разказа, че допреди да навършат 18, майка им Катрин - дълбоко вярваща „свидетелка на Йехова”, редовно водела децата си в Kingdom Hall, но след навършване на пълнолетие те вече можели да изберат която религия желаят. Колкото до онова, което се публикува в таблоидите за Майкъл – и в частност пластичните операции – през октомври 1986 Джанет ми каза, че това е просто част от това да си в шоубинеса.
— Майкъл ми е казвал: „когато чуеш лоши неща за себе си” – сподели Джанет, - „просто вложи енергията си в нещо друго; няма смисъл да хленчиш за това. Просто я вложи в музиката си – това ще те направи по-силна.” (Някъде пише) Ама тя не каза ли, май така каза, че той е побъркан? А аз вероятно съм казала „О, Майкъл е луд” ... в смисъл на забавен, на глупчо. Той е много тих, но изведнъж ще изтърси нещо ужасно смешно, и аз му казвам, че е луд, но в смисъл, че е много забавно да си около него. А те приемат, че съм го нарекла луд и странен.
— Но – намесвам се аз, - хората наистина го смятат за луд, с всички тези операции на лицето.
— Знаеш ли, толкова много звезди го правят, но пресата си нарочва определени хора. Смятам, че ако повече хора можех да си го позволят финансово, и те щяха да го правят. Аз не виждам нищо лошо в това. Човек трябва да се харесва, за да се чувства добре. Не можеш непрекъснато да се опитваш да се харесваш на другите. А остаряването е тъжна работа. Не виждам нищо лошо в това да се опитваш да изглеждаш млад колкото се може по-дълго.
— А кислородната камера? В къщата ли е?
— Не е в къщата. Ако беше там, щях да съм я видяла. Доколкото познавам Майкъл, ако изобщо е влизал в такава, то ще е било заради нещо, свързано с гласа му.
По-големият му брат Марлон, с когото е бил най-близък през детството им, ми каза следното през октомври, 1987.
— Понякога (нещата, които пишат за Майкъл) са много болезнени, но най-важното е, че не спират да споменават името му. Независимо дали е добра или лоша новина. Ако спрат да говорят за теб, спукана ти е работата. Всеки има право да пише каквото си иска, но понякога прекаляват. Всеки има право да живее живота си както му харесва и да бъде щастлив, така както си реши. Хората вероятно не знаят причината, поради която Майкъл е искал да купи костите на Човека-слон. Аз например не погледнах негативно на тази информация, а първата ми мисъл беше – може би е искал да ги дари в някой изследователски център, за да могат лекарите да проучат и изследват един такъв череп, в случай че нещо подобно стане с някое американско дете. Работата ни тук, на земята, не е да съдим другите. Тук сме за да се обичаме един друг и да живеем в хармония.
Колкото до постоянните истории как Майкъл изобщо не се е забавлявал като дете, Марлон не беше съгласен:
— Това не е вярно. Той правеше същите неща, които правехме и ние. Всички репетирахме непрекъснато, репетирахме заедно, и така сме станали това, което сме днес.
В семейството не се е употребявал алкохол, в редки случаи вино и шампанско, когато са имали гости, а според Джанет и бренди – ако някой е болен. Имали са змии – Muscles и Revenge. Имали са два черни лебеда, лама, кучета, два елена и жираф на име Джабар. След като Марлон се оженил и напуснал къщата, Майкъл и Джанет били заедно непрекъснато, рисували заедно, а когато Майкъл пътувал, изпращал кутии с рисунки и скици на Джанет.
— Никога не ги подписваше с името си – казва тя, – но аз знаех от кого са.

Незабравимото солово изпълнение на “Billie Jean”, 1983 TV special Motown 25 изстрелва Майкъл в небесата. Майкъл е поставил условие пред Бери Горди и продуцентката Сузан Де Пас, че ще излезе на сцената заедно с братята си, ако след това направи и самостоятелно изпълнение. Говори се, че отначало не позволил това изпълнение да бъде снимано, но впоследствие се съгласил, след като му позволили да участва в окончателното монтиране на записа. През 1980-те, според президента на CBS Records Group, Уолтър Йетникоф, Майкъл непрекъснато говорел с него за продажбите на албумите си, за маркетинга и рекламата; „обсебен” беше думата, използвана от Йетникоф, за да опише ангажираността на Майкъл с работата си. На 7 февруари, 1984, CBS организираха пищно парти в Музея по естествена история в Ню Йорк за 1200 гости, за да отпразнуват мега-милионния успех на „Трилър”. Поканата беше отпечатана върху ръкавица; Президентът и госпожа Рейгън изпратиха телеграма; Йетникоф представи Майкъл като най-великата звезда за всички времена, а няколко дни по-късно ми каза, че Майкъл бил притискан отново да тръгне на турне с братята си.

Официален обяд за обявяването на турнето на Jacksons, Victory Tour, Tavern on the Green, New York City, November 30, 1983:

Организаторът Дон Кинг обяви предстоящото турне на Jacksons, Victory Tour. Говори за групата и за себе си, колко страхотно щяло да бъде турнето, колко невероятна била асоциацията им, представи родителите Джексън и присъстващите знаменитости (Дъстин Хофман, Анди Уорхол, Роберта Флак, Ози Дейвис и Руби Дий, и няколко боксьори) Кинг продължи да обяснява, че това щяло да бъде най-печелившото турне за всички времена, най това, най онова, цитира Шекспир, представи и момчетата. Майкъл представи сестрите си и съпругите – събитието беше кръстоска между пресконференция за боксов мач тежка категория и сектантско-религиозна сбирка.

The Jacksons Victory Tour, 1984:


Майкъл пътува отделно от братята си по време на турнето. Твърди се, че е изпратил писмо на Дон Кинг, в което заявява, че Кинг няма право да контактува с когото и да било от името на Джексън без предварително разрешение; че лични представители на Майкъл ще събират всички пари, полагащи му се за участието в турнето, и че на практика Кинг няма право да наема никого за работа, свързана с турнето, без одобрението на Майкъл. Майкъл нарича турнето Виктори „Последното ура” или „Последната завеса” – имайки предвид участието си в семейната група. На 4 август 1984 взех със себе си Дейвид Лий Рот, вокалист на Ван Хален, за да гледа с мен концерта в Madison Square Garden. Срещнахме се насаме с Майкъл в ротондата на Гардън. Изненадах се колко различен изглеждаше той от последната ни среща, колко много грим носеше (част от него остана по дрехите ми, когато се прегърнахме), но най-много ме изненада това, че той бе напълно наясно кой точно е Дейвид Лий Рот – до такава степен, че сигурно знаеше броя на продадените от Ван Хален албуми и позициите им в класациите. По-късно, в телефонно интервю от Лос Анджелис на 15 февруари, 1985, Майкъл ми призна за проблемите си около турнето и напрежението от работата със семейството – особено след огромния успех в соловата му кариера.
L.R. Не съм те виждала от Гардън.
M.J. Знам. Ти как я караш? Още ли обичаш Ню Йорк?
L.R. Разбира се.
M.J. Повече от L.A.?
L.R. Ами, честно казано, не съм идвала в L.A. толкова отдавна ...
M.J. Не ти харесваме, така ли?
L.R. Твърде ... ярък ми е. Както и да е, доволен ли си от турнето?
M.J. Ами ...ъммм... зависи. Изобщо не съм искал да работим с много от хората, с които работихме, но решенията се вземаха чрез гласуване. Изобщо не беше честно спрямо мен, да ти призная. Почти винаги гласуваха срещу мен. На мен изобщо не ми харесваше нещата да се правят по този начин. Аз обичам да работя с кадърни хора, които са най-добрите в своята област. Винаги съм се старал да изпипвам нещата качествено. Да работя с най-добрите. Но със семейството нещата изобщо не стоят така. А и покрай факта, че това беше най-голямото турне, правено някога, моят успех беше зашеметяващ; чувстваш се така, сякаш хвърлят стрели по теб. Барбара Стрейзанд беше казала веднъж в интервю в предаването 20/20 ...имам го на запис ...каза, че след първоначалния си успех, когато била новоизгряла звезда, всички я обичали, създали я ... а после я смачкали. И тя се почувствала ... казала си „О, ама това ли било то?”. Разбираш ли, тя е просто човек и не може да го понесе, не може просто да забрави за това.
L.R. Ами, когато постигнеш толкова голям успех, неизбежно я има тази враждебна реакция. ... хората стават завистливи.
M.J. Знам, така е. Стивън Спилбърг минава през същото. ... Но аз съм силна личност. Не си позволявам да обръщам внимание на тези неща. Обичам да правя това, с което се занимавам и ще продължа да местя планини и да правя все по-големи и по-хубави неща, защото така доставям радост на хората.
L.R. Чух, че някои от почитателите ви се ядосали, защото цените на билетите се покачили.
M.J. Ами, какво да ти кажа, идеята не беше моя. Нищо от това не беше моя идея. Реши се с гласуване. Моят глас не можа да промени нищо. Представи си само, поръчка по пощата ... това не съм го искал. Не исках цената на билетите да бъде такава. ... Вярно, турнето беше голямо и трябва да си изплати инвестицията, но въпреки това не исках билетите да са толкова скъпи. Но се реши чрез гласуване ... Дон Кинг ... всички останали, аз нямах думата. Никак не е лесно, особено когато става въпрос за семейството ти. Лайънъл Ричи разказваше за работата с the Commodores, като стане нещо подобно, той пита „Можем ли да поговорим за това?” Но те не са му братя. ... Трудно е да виждаш, че брат ти е недоволен от нещо, поглеждаш го в очите и виждаш, че е ядосан и (ако не се съгласиш) те отказват да разговарят с теб. Но аз ще правя по-големи и по-добри неща в бъдеще. Това е, което ме влече – обожавам сцената. Обичам да творя и да измислям нови, невиждани досега неща. Да бъда новатор. Оригинален. Просто обожавам това. Вълнуват ме идеите, не парите. Идеите са това, което ме вълнува.
L.R. Представата за теб е, че си напълно изолиран, затворен, заключен и не можеш да отидеш никъде ...
M.J. Ами, има голяма доза истина, но имам възможност да се забавлявам. Гледам филми, играя на игри и си каня приятели на гости понякога, обожавам децата. Обичам да играя с деца, това едно от любимите ми занимания. Обичам и да съм на сцената. Липсва ми, но напоследък написах доста добри неща и съм много развълнуван от песните, които предстои да излязат.
L.R. Където и да пътувам по света, чувам твоите песни.
M.J. Ами ето, това просто доказва, че каквото вложиш в нещо, това и ще получиш. Аз вложих в „Трилър” душата си, кръвта си, потта и сълзите си. Наистина. И не само в „Трилър”. По същото време правих и E.T. [soundtrack] албума. Стресът беше огромен. Но когато първоначално „смесихме” целия албум „Трилър”, звучеше отвратително.
L.R. Какво?
M.J. О, звучеше ужасно. Аз се разплаках на събирането за прослушването. Казах „Съжалявам, не можем да го пуснем така”. Свиках среща с Куинси и останалите. Всички от звукозаписната компания крещяха, че има краен срок и няма време, трябва да излиза на пазара. Но аз казах „Съжалявам, няма да излезе така, звучи ужасно”. И започнахме да правим по един ре-микс дневно. По една песен на ден. Два дни почивахме и после „смесихме” целия албум. Капнахме от работа, но се получи добре.


Michael Jackson’s induction as a solo artist into the Rock and Roll Hall of Fame, the Waldorf Astoria, New York City, March 19, 2001.

Майкъл е с бял костюм и е заобиколен от огромни телохаранители. С него е и приятелят му равин Шмули Ботех, който по това време беше – при липса на по-подходяща дума – негов „духовен” съветник. Майкъл стои прав до стената в кухнята от лявата страна на сцената (която служи като „задкулисно пространство” за церемониите в Залата на Славата.) И тогава ме забелязва.
— Лиза? – казва той. Тръгваме един към друг и охраната му скача отгоре ми.
— Не! Всичко е наред! – рязко им казва той. С онзи, другия глас, не тихия, за пред публика, а този, който използва за разговори с... да речем, адвокати или изпълнителни директори на звукозаписни компании. – Тя е моя приятелка.

Тогава го видях за последен път.

Епилог: Когато пишех „Устната история на Мотаун” за Vanity Fair миналата година, Джърмейн поиска да включа в нея него и братята му. Ани Лайбовиц и аз не искахме да снимаме или интервюираме братята без Майкъл. Получихме съобщение от Джърмейн, че трябва да се свържем с представителя на Майкъл, д-р Томе Томе. Единственият начин за контакт с него беше пощенски адрес някъде в Калифорния. Написах писмо и поисках разрешение за участието на Майкъл. Така и не получихме отговор.










1 коментар:

  1. Spot on with this write-up, I absolutely believe
    this amazing site needs far more attention.
    I'll probably be returning to read through more, thanks for the information!

    Stop by my weblog - Psn Code Generator

    ОтговорИзтриване